Идва ред да покажа мои фотографии в София. Това ще стане в изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове, зад гърба на Народния театър в София между 14 януари и 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията ще покаже фотографии, които до голяма степен са хаотично събрани от различни места в света, от където названието “Тук – Там”. С фотографиите си искам да покажа, разнообразието и красотата на един свят, в който събирането на хората без национализъм,  диктатури и затворени граници, е единствения път за оцеляване на човечеството.

“Модата e във въздуха, вятърът я носи, усещаме я, дишаме я, тя е в ефира и по всекидневните павета, съдържа идеи, обичаи и събития.” Така говори за модата, госпожа Габриел Шанел.

Модата е винаги в тон с времето в което живеем. Карл Лагерфелд с оригиналният си вкус продължава линията Шанел, но освен Хермес, всички големи модни къщи в Париж вече принадлежат на групировки с повече или по-малко интересни модисти. Господин Юбер де Живанши, надхвърлил осемдесет, напуска света на модата и се радва на красотите в живота в живописния си замък. Всичко това, за да кажа, че сме излезли от епохата на големите Couturiers (моделиери, шивачи), които са знаели да правят всичко – и това от зашиване на копче до най-изтънчени гънки, линии и форми на дрехата. Днес модерното изкуство и не само то, търпи осезателни промени.

Претрупаният Шанз-Елизе, булевард, превърнат в туристически търговски маршрут е загубил парижкия си облик. Но нека да пресечем улица Фобур Сен Оноре, да завием по авеню Монтен и да завършим обиколката ни през Жорж Сенк . Снимам в ролята на папарак, защото Високата мода е строго пазена от копиране. Когато ми правят забележка, спасявам се с извинение и любезна усмивка. “Виждам, не сте с дръпнати очи” – подхвърля портиера на Кристиан Диор с упрек в гласа, начин да ми каже, че не съм китайски шпионин, но не е желателно да снимам.  Пред Ланвен, продавач от магазина се обръща с по-рязък тон: “Знаете какво правите, нали? Не е желателно!”. Не го показват, но им е приятно, че излъчвам възторг към красивото. Радостното чувство е между най-добрите невинни ключове за много врати.

Японците са най-силни в крадене на идеи, но не си позволяват да снимат  открито.

Любителите на фотография могат да видят повече кадри в 72-ра  галерия от сайта.

Припомням се периода 1954 – 60 -та година в София, когато вярвах  в Дядо Коледа (дядо Мраз в училище!). Чавдар войвода*, заради когото трябваше да станем чавдарчета*, не ми вдъхваше особено доверие. Предпочитах да приготвя стихотворение и песничка за дядо Коледа пред  коледната елха в традиционна домашна атмосфера. Обличах костюмче за “официални случаи”, избирах връзка за костюма на татко, а той се радваше, доволен от вкуса на сина си. После се опътвахме към kумците по забавно хлъзгавия, заледен тротоар  в ръцете c голяма дамаджана вино . Там ни очаква богато сложена трапеза за кумците и ние с татко. До висока до тавана елха, отрупана с играчки, има специално място за подаръци. В полунощ дядо Коледа пристига с голяма торба на гърба. Най-възрастен между нас е дядо Гочо – на 90 години.  Той се изправя тържествено и преди да седнем на масата чете молитва. Всички сме обрърнати на изток и повтаряме след него “хлеб наш насущний…”. Мекият глас на дядо Гочо и аромата на тамяна в кандилницата омайват, вкарват ме в скрити светове. Без да сме религиозни вярваме в дядо Боже и всичко хубаво в живота. Лошото е за изхвърляне, казва баба Мика. Заедно сме, доброто ни пази!

Ястията са точен брой и ми казват, че това както всичко останало тази вечер е традиция и всяко нещо има свое място. С татко като мъже сме се погрижили за виното. След молитвата дядо Гочо разчупва голяма домашна пита със запалена свещ в средата. Започваме вечерята с хляб и сол. Следват безкрайни вкуснотии, за да стигнем до кадаиф, баклави и други сладкиши. Големите разправят вицове и смехории, после танцуват. Малките също танцуваме и ги имитираме с Ча-ча, буги-буги, рокендрол за по-спортните фигури. Малко преди полунощ, когато температурата на вечерта е най-висока, на външната врата се тропа силно. Човекът  от далечните земи с кожух и голяма бяла брада връхлита в хола. Изправен концентриран до елхата  искам да покажа какво съм научил, но не губя от поглед голямата торба.  Накрая всеки възторжено се хвали с подараците си. За мен, нещата са ясни, от чувала получавам топли ръкавици и настъпва край на мръзненето със снежните човеци. Осве това на пролет ще имам колело и това е най-важното тази вечер.

Късно през ноща с татко поемаме по тъмната улица за вкъщи. Бате Боре и кака Нели ни изпровождат за всеки случай ! Още по-хлъзгаво е и направо студено. Дамаджаната е лека, движим се бавно и се смеем без причина. Преди да заспя слагам ръкавиците си до кревата.

Париж по Коледа е блестящ, богато наредени трапези, но славянският вкус към мистика, с топлата, сърдечна атмосфера тук изглеждат рационални и по-консуматорски.  Не мога да разправя нищо особено интересно от тукашните ми преживявания свързани с Коледа. Децата в цял свят носят радост, Париж е възхитителен, но атмосферата на дядо Гочовата трапеза остава незаменима.

Тази година  за шести път двайсетте парижки арондисмента, всеки със своя  физиономия, подготвя темата: “Париж осветява Париж”. Над 120 улици, площади и авенюта мигат с разнообразни светлини.  Да се намали изсичането на горите по света е трудно, но тук всеки квартал разработва идеята за спестяване на енергия. Луминисцентни диоди със слаба консумация дават илюзия на падащи снежинки.  Пързалката пред кметството на първи арондисмент се конкурира с друга пред кулата Монпарнас. Едната, от изкуствена материя, е специално за начинаещи – падането боли по-малко. Клатушкат се две огромни елхи, подарък с украса от шведски артисти.

Парижката “Желязната дама” (Айфеловата кула) всяка вечер сменя своите одежди в мигащи цветове и скробоскопични ефекти.

И въпреки всичко, след спомените за Великден и Бъдни вечер в България, мога да кажа, че стинските преживявания остават завинаги.

Вече тринайсет години „Пари Фото“ остава между най-значимите фотографски събития в света. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра утвърдждава метафоричната визия за света, в който живеем.

Всяка година на това място се утвърждават котите на фотографи от деветнайсети век до сега.

Пътят на изкуствата в света прави кръг, който тръгва от Париж, минава през Ню Йорк, фотографиите добиват допълнителна стойност, продължават през Токио, връщат се в Европа през Лондон, за да се преоценят отново в Париж.

Спомням си първото изложение с присъствието на най-големите световни фотографски галерии. Колекционери и запалени аматьори се хвърлиха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис), днес с много по-високи цени. Оцениха нови таланти, уточниха коти, които за няколко години се качиха високо. (Соул Лейдър, Картие Бресон и други, тогава между 500 – 1000 евро, днес стигат до 30000 и повече.) Но това не е най-важното. Даде се възможност на Голямата, фотография, с всички ненадминати досега техники от различни епохи да се покаже публично едновременно със съвременните таланти в модерното изкуство. Всяка година тук могат да се проследяват тенденциите в художествената фотография (барометърът на репортажно изкуство става всяка година във фестивала в Перпинян).

Между 19 – 22 ноември в Карусел де Лувър се събират 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги, най-добрите от 23 страни. Отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Тази година водеща фигура е Иран с някои страни от арабския свят. (Това не пречи визите за Иран, поне в Париж, да са спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представя редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Иран има стари фотографски традиции и много качествени училища за снимане. В този труден за иранците момент,  това внимание има и политически характер. Осъществяват се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

На мода са гигантските формати. Някои критици ги приемат като комплекс за показване на висок професионализъм и техническа мощ на фотографите. Шедьовърът не е необходимо да бъде представен голям, за да бъде грабващ, а кичът изглежда още по-фрапиращ.  Най-ценените фотографии, без значение на формата им не губят от стойността си. Така мисля.

«Игра на Таро» на Роберт Клайн, винтидж от 1950 година, се продаде за 265 000 евро. Важен е тиража и външния вид, но най-ценен е почерка с окото на фотографа.

Зрители се разхождат с фотоапарат в ръцете. Изкуството заразява, освен това не всеки е колекционер и с възможности.

Много нови, непознати фотографи,  без фрапираща оригиналност отказват оковите на модата. Истинското изкуство остава след като отмине модата.

Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

Нас за първи път представя фотографии с поглед откъм Аполо и Джемини към земята (цени между 5-7000 евро, а “Изгрев на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

На подобни места може да срещнете оригинални, провокиращи личности. Маскираният господин влиза във всяка галерия, изпива по едно шампанско и продължи авантюрата си в Лувъра. Девойката с руската военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя фотографията.

Месецът на фотографията в Париж се прави всеки две години. Около Пари Фото допълнително се направиха  трийсетина интересни изложби. Не са за изпускане Клавдиж Слубан и Огюст Сандер. Майкъл Кена излага черно-бели пеизажи в Националната библиотека. Мотото на изложбата отговаря на показаното: “ Фотографиите ми са накити от време, което си отива. „.

Като задължителни бих добавил колекциите на „Делпир и Сие“ в Европейската Къща на Фотографията, както и „Сюрреализмът във Фотографията“ в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба в София с название  „Тук – Там“. Тя ще се състои между  14 януари и 12 февруари 2010 година в галерия „Върхове“ на Си Банк. (Срещу гърба на Националния театър.)

За любителите на фотография при откриване на изложбата ще има френски вина, знаете защо – хубавото вино е също изкуство.

Повече фотографии от салона „Пари Фото“ ще намерите в 70-та галерия на сайта ми.