“Христос Воскресе”, казвам в пасхалната нощ на път за в къщи на един от редките минувачи по улицата. “Благодаря, и на вас!”, чистосърдечно отговаря младежа и не се подиграва, просто беше любезен. Тази година хората в катедралата Александър Невски бяха по-малко.

Маскиран като фотожурналист с два фотоапарата и няколко обективи около кръста търся добра позиция близо до олтара. Внезапно се открехва малка, слята с иконостаса врата, подава се ръка в расо и прави знак на високата фигура до мен да влезе. Мъжът е чужденец, вероятно близък на някой от епископите. Тръгвам след него и се промъквам в обширната светая обител на катедралата. Спотайвам се дискретно в един ъгъл и започвам да снимам атмосферата в това свето място.

Чужденецът притеснен от тържествените движения на православните божи служители, с неловка усмивка се връща обратно към мястото за простосмъртни.

Не съм сам, в дъното на олтара забелязвам телевизионна камера и човек от телевизията. Зад него има друг с кожено яке и твърда физиономия. Очите ни се срещат, няма реакция, с подчертана безизразност. Продължавам да снимам най-естествено.

Обличат дядо патриарх, не ми обръщат внимание и снимам с чувството, че правя исторически фотографии.  Преди години беше ясно, че Максим служи на държавна сигурност. Сега миналото е забравено и този деветдесет годишен старец е приеман различно, с уважение.

 Оставам в привилегированата си позиция. Малко преди полунощ, както му е реда, патриархът и епископите напускат църквата, за да я обиколят с кратка служба отвън. На връщане ще потропат по дверите на храма Божи, за да им се отворят отново.  В олтара сме сами с камерамана и господина с коженото яке.

Използвам момента, за да фотографирам красивите фрески, няколко натюрморти със светите вещи. Явно съм се увлякъл, защото богомолец в залата забелязъл фигурата ми, се възмущава как цивилен осквернява с фотоапарат олтаря. Между пазителите на реда се разменят джиесеми и човекът с якето ми прави знак да изляза от олтара. В погледа му блясва известно съпричастие. Увлечението ми да снимам вероятно го е забавлявало повече от самата служба.

Богомолците пред олтара забиват в мен фанатичните си погледи, чуват се и викове на възмутени съграждани.  “Светотатство! Богохулство! Тоя е луд! Ти знаеш ли къде си влязъл бе..!” Човек от охраната ме дърпа на страна: “Ама ти как така, бе човек?! Че там влиза ли се? Разрешение имаш ли?” Давам си сериозен вид, дори се сопвам – как да нямам разрешение: “…ами ти ме пази бе човек, тези ще ме изядат…, знам, трябваше да изляза заедно с епископите…” – “Спираш дотук и не шавай много!”- отговаря полковника, но звучи оптимистично…

Хорът откъм балкона загърмява отново и патриархът с владиците влизат тържествено в храма. Вървят по пътеката към олтара, вниманието на всички е в тях. Събирам смелост и отново се мушкам през познатата врата, този път последван от друг смелчага-фотограф, с който двамата без угризение си разделяме греха.

Към два часа препълнен от духовност и фотографии дискретно се изнизвам навън.

Акустиката в катедралата и чудесните гласове на хора не ме оставят да си тръгна. Прескачам решетката на ниска метална врата пред стълбата към балкона и се отзовавам при хора зад гърба на диригента. Вълшебните мигове с гласовете на хора, заедно с няколко фотографии на катедралата откъм балкона, направиха най-хубавия Великден в живота ми.

„Благодаря на Бога, не съм религиозен“, отговарям когато ме питат каква религия упражнявам. Без да съм религиозен, вярвам, че светът е Божествен. Животът на земята е привилегия, едно все още неразбрано чудо. (неразбраните феномени сме склонни да наричаме чудеса) За това, че хората правят каквото искат и патят от грешките си, не вярвам да е Божа отговорност.  Но ето, че се раждат титани като Моисей, Христос, Буда, Мохамед, Шанкара, Оробиндо…, Айнщайн, Шекспир, Бах, Моцарт…, които ни стимулират, разширяват тесногръдието на бедните духом.

Човек има необходимост да вярва. За съжаление духовните институции, обхванати от интересите си, нанипулират и деформират хората. Духовното его е най-опасно!

Тази година между 18-22 март салонът за Модерно Изкуство в Париж „Арпари“ в Гран Пале се превръща в „Арпари+гости“.  Традиционната  концепция на салона се разширява като за първи път се дава възможност на нови галерии да представят идеи по техен избор. Появяват се нови партньори в изкуството, архитектурата, киното, литературата, дизайна, музиката, дори гастрономията. Участват 17 страни с 46 нови галерии, между които Индонезия, Украйна, Мароко, Унгария, Монако, Китай, Африка, Щатите…

Фотографията, между живописта и другите изкуства, заема видно място.

От  другата страна на авенюто Пети Пале представя колекциите на Ив Сен Лоран с триста от петстотинте модела сътворени  от най-големия модист след Шанел.

След ужасите на втората световна война, когато светът се съвзема, Шанел пресъздава големия шик. През 1952 година Ив Сен Лоран, едва 22 годишен модист, възражда Диор. През 1964 година той се оттегля и през 1970 година създава собствената си модна къща. Изложбата днес е феерична, с изключителен вкус, отговарящ на стила на костюмите.

По това време помня как в България най-голямата модна атракция  беше появата на първия шушлек. Успях да се сдобия с един, за да стана модерен, което ми коства продажбата на два стари виенски фотьойла от вкъщи, прибрани на тавана за поправка на пружините.

Фестивалът на Кукерите в Перник ме изпълни с емоции. Беше силно и колоритно. Идинствено колегите-фотографи от фестивала имаха изключителната способност взаимно да си пречат, без следа от фотографска етика и толерантност. .

34-та галерия в сайта ви предлага разходка във фестивала.

За да сменя темата, от 9 февруари до 6 юни в музея Жьо де Пом (Jeu de Pomme) в Париж са изложени фотографиите на Лизет Модел (1901-1990), родена във Виена, живяла и снимала в Ню Йорк. На входа на изложбата четем: „При всяко насочване на обектива към нещо ново, в себе си имам въпрос, на който вероятно фотографията може да даде отговор. С други думи не съм тази, която знае или която би доказала каквото и да било, а просто получавам пореден урок“.  Това е начин без да налагаме себе си да оставим Нещото да се изяви, да ни се даде, за да го регистрираме. Фотографията се превръща в източник на познание. Фотографиите на Лизет са неповторими, както всичко в истинското изкуство.

Окото във визьора за част от секунда лови неща, убягващи на рутинния поглед. Гледам не означава виждам. Интуицията ни пласира спрямо светлината и уловимото в бягащия момент.  Успешният кадър е неповторим.

Етиката при снимането е въпрос на възпитание и култура.

След вълненията от първата ми изложба в София идва ред да снимам международния фолклорен фестивал в Перник.

Българските полицаи обичат да взимат рушвети когато глобяват, а при случай умеят да се веселят много добре (освен ако това не беше местен маскиран като полицай). Минус десет-петнайсет градуса на вън не притесняват никой, духът на празнуващите се извисява, независим от икономическата криза в страната.