Да, това е Етиен Дюмон, журналист от Ла Трибюн в Женева, който срещам за втора година в Лувър в салона на Парифото. Прилича на избягал от някое племе в Африка. Любопитно, нали?

Парифото тази година е 14-то по ред и съвпада с 30 годишнина на месеца на фотографията в Париж. Сред всички 57 официални изложби в града ето какво не трябва да се изпуска в града: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank и Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographiе и Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie. Повече информация ще намерите в: /mois de la photo paris 2010/.

След Япония преди две години, арабския свят и Иран миналата година, Парифото днес се обръща към Източна Европа. За съжаление в нашата България липсва галерия с фотографски традиции, която да представи професионално талантливи фотографи. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите показват нови погледи в съвременната фотография.

Източна Европа се представя с над 90 фотографи, почти една трета от изложението. Фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (Люсиен Ерве) и Брасаи. Поляците показват седем фотографа, еманцепирни от налаганите норми на комунистическия режим. Клавдиж Слубан от Словения, отдавна известен в Париж, с растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* –  представен от няколко световни галерии, раздава автографи на последните издания на свои книги.

Рекордна е цената на фотографията „При Мондриан“ от 1927 година на Андре Кертез, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена от известната нюйоркска галерия Гринберг за 700 000 евро.

Чехите са известни с Франтишек Дритко. Сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées.

Колкото до Жозеф Куделка, немската галерия, заедно с фотографиите му, продава първото издание на книгата „Цигани“ само за 900 евро. Имам радостното усещане, че кризата в изкуствата помага на фотографията като по-късно, по-крехко и сравнително по-лесно за интерпретиране изкуство, да получи по-голяма тежест в обществото. Парифото е между влиятелните фактори за това.

Залата за прожекции прави диапорами и представяния на галериите от Източна Европа.

Изложението завършва с отдаване почит на починалия тази година Бахман Джалали, създател на съвременната Иранска Школа за фотография. Кратък филм показва огромните шествия в Техеран, съпровождащи големия ирански майстор и учител. Мир на праха му!

Има нови фотографи с не малък успех, но водещо е това, което остава извън модата и времето.

*Винтидж – оригинален тираж в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Любителите на фотография могат да видят повече от Парифото в галерия 70 в сайта ми.

Северното ни море е диво и красиво. На Камен бряг през месец юли готвят концерт по изгрев на слънце .

Настанявам се в Шабла при бай Пешо близо до стария фар. През 1857 година Султан Абдул Меджид постоил този най-висок фар на Черноморието. Тук биланай-източната част в тогавашната Отоманска империя. Стаята ми над морето и шумът на вълните заместват  изискванията за удобства. Рибената диета в кръчмето и  морската шир отпред са напълно достатъчни.

Плувам често до счупения кей в залива.  Преди години от там минал кораб, било мъгливо и разсякъл кея на две, днес станал убежище на корморани. Гостувам им, а те шумно се разпиляват и се връщат с крясъци. След морето бързам да се мушна под две стърчащи ръждясали тръби на броени метри до кръчмата на бай Пешо, от които струи гореща минерална вода . Аромата на сяра, който излъчвам вечер ме пази от комари. Предупредили са ме, че от нефтовите съоръжения понякога излизат незапалени вредни газове, но контактът с Природата е незаменим.

Идеята за изгрев с концерт на Камен Бряг е чудесна. Англичани, подмамени от хубавия климат, идвали на лов за евтини къщи по красивото ни крайбрежие. Певецът е един от тях и на първи юли по изгрев слънце ще сподели радостта си от началото на лятото с песен. Станало било традиция.

Небето се зачервява и слънцето подава физиономията си зад мрака на хоризонта. Погалени от свежия сутринен бриз феновете на концерта са накацали кой по скалите наоколо, кой на покрива на колата си. Новият ден започва с хубавия тембър на англето:  “Good morning Bulgaria и добавя Оne rakia more ?“ Много е готин! И има право, нощта явно не е била лека. Героите преспали на място, повечето изглеждат махмурлии.

След концерта  решавам да видя как живеят малкото останали в рибарско селище рибари.

Повечето изглеждат тревожни, чувам ги как се опасяват: „Наблизо прокапва нефт и бившите другари имат намерение да го използват барабар с брега наоколо…”, споделя един от тях. Седнали сме на пресни миди и студена бира, вижда се каква сила им дава морето и колко са безпомощни пред незаконията на новите богати. Вероятно от наивност и липса на самочувствие, тези хора се оплакват и приемат каквото им поднася живота. “Тази година слава Богу, още сме тук…” подхвърля с усмивка един от тях. Лодката му почти изгнила я нарекъл „НАДЕЖДА“.

Не мога да преценя мащаба на рибарската драма, но срещата ни е  изпълнена с хубави чувства, без нищо комерсиално. Атмосферата е по-сърдечна от много други. Рибари вадят риба навсякъде по света, но от родната по-вкусна няма.

Но да се върна към празника с изгряващото слънце, символ на свобода, а за мен още по-вълнуващ, защото последното ми идване тук е било преди 89-та година. Концертът е вълнуващ, купонът започва с дух, но малко след това голяма част от хората започват да подчертават, че им е весело. Истинското се загуби.

За кратко време всички сме заедно, после много бързо, както навсякъде другаде, се получава отново  „всеки за себе си“. Едни преиграват, други да препиват, трети просто забравят къде се намират. Слънцето се качи високо на небето и искрената радост се загуби.

Но да не се лъжем, истински преживявания в този свят са привилегия на малцина. Проблемът е общочовешки. А България е толкова хубава! На българска земя могат да се случват чудесни, много по-истински неща от други места по света. Живеем в епоха, в която вече няма страна, която да не се поставя под въпрос (освен тези, които не са разбрали, че животът на планетата ни изисква глобални промени). Налага се навсякъде всички да пораснем, за да оцелеем или да се задушим от егоизма си.

Когато човек тежи на мястото си, в една държава, която може да осигури това, радостта идва естествено и автоматично се споделя.

Good morning Bulgaria ! – звучи толкова добре.

През тази нощ едно от най-красивите авенюта в света ще се превърне в градина. 8000 парцела по 300 кг. всеки, се полагат по дължината на авеню де Шанзелизе.

Селското стопанство във Франция надава вик: “Ще ни бъде ли или не?!”. Спонсори инвестират над четири милиона евро с въпроса Франция ще може ли да продължи да храни себе си? Телета и агнета се пекат от селяни пред кметството на града – селското стопанство e в сърцето на Париж! – гражданите да вкусят директно от селски ръце.

Времето е разкошно и който не е избягал от града за трите празнични дни, ще се наслади на новата екзотика. Следващия вторник шест реда коли отново ще се задвижат в двете посоки на авенюто, все едно нищо не се е случило.

 Фотографиите показват как се изгражда градината през нощта и погледа откъм Триумфалната арка през деня.

Приятна разходка.

Споделям няколко сапунени мехура, ефемерни, развинтващи въображението. Мехурите и мехурчетата се съпровождат от музика и сменящи се светлини, които им дават различни отенъци. Хората, някои в унес, други с устрем, опитват да ги ловят.

Днес е нощта на музеите в Париж. Фотографиите са от Гран Пале и от Парамидата в Лувъра.

В музея Гиме, за Азиатски изкуства, публиката наблюдава художничка от Япония, която на фона на стихове и музика рисува огромно пано. Нямам добра позиция, за да я снимам, затова се обръщам към загадъчната усмивка на богинята от Камбоджа. Какво блаженно сладострастие!