В изкуството, въпреки думите бизнес, мода и снобизъм, стоящи на първо място, има винаги бисери.  Съврменото или още поп-изкуство е предназначено да учудва, да обхваща по-широка публика, за да се продава повече.  Допреди седемдесет години изкуството не е било масов продукт. Неговата елитарност е хранила духа на всеки по-чувствителен човек.

Сред 165 галерии в салона, освен шокиращи абсурди, има шедьоври.

Ева и Адел на фотографията от няколко години са се превърнали в необходимо условие за част от артистичните изложения по света.  Те живеят в Берлин, придвижват се в розово бусче, в което имат всичко необходимо, за да се представят като фигури на Съвременното Изкуство. Появиха се анонимно през 1990 година с идеята, че са „Вeginning after the art’s end“ („Начало след края на Изкуството“) и държат да не се знае нищо за тях, включително на кой пол принадлежат. Поемат си разноските сами и не правят бизнес с вида си.

Мяркат се и други екзотични фигури.

Сред екзотично облечените посетители на салона, добрата стара класика също се превръща в екзотика.

От година на година гротескното става все по-фрапиращо, сякаш да провокира и да се набива по-силно в очите на хората, уморени от проблеми, негативни новини и изкуствени технологии. Тук там шедьовър и отново удар с чук! Съвременното Изкуство, оприличава светът, който живеем – политика, начин на живот, околна среда и всичко, за което се питаме: „как е възможно!?“ В салона правя усилие да се абстракирам от наложени концепции, но без да искам потъвам в лабиринта на абсурда.

Известни автори с високи квоти са предназначени за колекционери, влагащи пари не за подобряване на сгърченият от кризи свят или от добър вкус, а за да се ласкаят от възможността да купят скъпо, да бъдат „оригинални“ и най-вече различни в очите на околните.

Тази „Crashed car“ се продаде веднага, още по време на вернисажа на изложението.

„Олимпиадата на Съвременно изкуство“ празнува своя 40-ти рожден ден. За случая таксите ДДС (TWA) са свалени от правителството на 5.5%. Звучи интересно, особено за артикули от милион и повече евро. Например тази девойка:

Тук евтино няма. ФИАК не е биенале или изложба, а пазар. Нещата трябва да са достатъчно забележителни (да се забелязват), за да облекат с успех хола на вила, банка, хотел… Голямото желязно дърво на китаеца дисидент Ай Уейуей е създадено за интериор. Би било абсурдно да го видим сред Природата в някоя цветуща градина!

Когато влизаме в тази галерия (горната фотография), за да прочетем от кого са двете малки картини в дъното, подът се мърда и внимаваме да не си счупим глезените, а по-възрастните тазо-бедрена става.

Привлече ме контраста между чистото, спретнато момче, забило поглед в своя i-pad и празния, безжизнен поглед на изложената глава. Абсурдно е нали? Притова на скъпо платено място в световно изложение в пъпа на Европа. Момчето печели добре, защото главата с празния поглед ще се купи за стотина хиляди евро.

Две дами, едната на фотография, другата потъната от своя Макинтош. Така минава деня…, а аз опитвам да свържа изкуствения и живия свят в едно.

Всичко е направено професионално, но е плоско, без вътрешен живот.

Завършвам разходката си с няколко дълбокомислени изрази:

Да не пропусна, входът за ФИАК в Grand Palais е само 35 евро.

Ето ни по гребена на вълната на Съвременното изкуство, Нов Реализъм, Поп-арт, Фетишизъм в преобладаващи консептуални форми. Това са 24 страни, 62 френски галерии, общо 182 станда в Гран Пале, плюс изявите  “оф” (извън салона) на много места в Париж.

Мащабът на представянето грабва вниманието с високия професионализъм, но аз се чувствам старомоден пред този концентриран израз на епохата. Епоха, в която всичко се променя страховито бързо в тон с напредващите нови технологии, понякога чудесни, но някои категорично обезличаващи хората. Изпитвам носталгия към времената, богати на безвременно изкуство. Вярно, всяка епоха е преход към нещо ново, но сега освен вика към един нов, различен свят, за който жадуваме всички, по-чувствителните хора, са уплашени от страхотиите, които заливат и застрашават човечеството. Това се вижда изразено във формите на съвременното изкуство.

Тази сравнително евтина баня се продава за 60000 €. Не обърнах внимание на цената на акта със свинята от горната фотография. И разбира се, всичко се продава. Виждате девойката , която с поглед на Дева Мария, показва хубавото си голо тяло. Минаващите добавят по една свещ, както се прави пред икона. С това вероятно навлизаме в свръх консептуализъм и наистина вървим по “гребена на вълната”, за което Париж е барометър.

Няма какво да добавя, това е положението.

В Париж през месец август преобладават туристите. Част от останалите в града парижани се забавляват на плажове по кейовете на Сена.

В Лондон отказват да пуснат самолети  с химикали, които да задържат дъжда в облаците, както са направили китайците в Пекинг за Олимпийските игри. Било лоша услуга за предградията, където същите облаци по-късно ще излеят съдържанието си заедно с химикалите. Въпрос на етика.

В Париж с откриването на Париплаж по кейовете на Сена, слънцето без външна помощ победи облаците. Пред централното кметство, недалеч от душовете, има инсталиран огромен екран за наблюдаване на Олимпийските игри в Китай. Метереолозите казват, че в края на седмицата облаците ще се върнат и докато англичаните казват, че лошото време им помага да възприемат по-добре доброто, на французите им липсва английския хумор и правят дълги анализи и коментари.

Душове, инсталирани навсякъде, пръскат фини капчици за охлаждане на облечените хора. За посетителите по бански капките са по-едри.

Едни четат, други танцуват или играят на петанг. Повечето се препичат, отдадени на щедрото лятно слънце без да мислят за рак на кожата.

Господинът кани дамата на танц с песента на Жак Брел : “Там, където любовта е цар, ти ще бъдеш царица…”. Какво по-хубаво пожелание!

В многомилионния град колко му трябва на човек  – река, слънце без автомобили, заедно и без стресови ситуации.