Жената е неизмерима, океан, в който мъжете, за да не се удавим, се правим на силни. Някои си позволяват крайности. Бях  учуден, когато разбрах, че 19 процента от жените във Франция са претърпяли насилие, страна, в която популярна песен казва: “жената е бъдещето на мъжа”. Бих добавил по-смело : тя е настоящето на мъжа.

“Когато видях първата си жена гола, останах много учуден”, казва Уди Алън. А аз не преставам да се чудя, дори когато са облечени…

Покойният Илия Бешков казва “Жените често искат да продадат най-скъпо това, което най-малко ценят в себе си.” Не са ли виновни за това мъжете?

Жената стимулира мъжкото в нас, както ние в нея женствеността. Дух и материя не биха се свързали, ако я нямаше тази амалгама от взаимно провокиране. Очевидно океанът не е за притежание, а ако не знаем да плуваме, се давим. Алхимията се разваля.

Най сладкото, продуктивно напрежение се намира на границата между търсената и осъществената връзка, когато във взаимна свобода във всеки се развива обичта .

Ева лови ръката на Адам и го пита “Обичаш ли ме?” Той отговаря: “Имам ли избор?”.

Ева ни прави хора с подтикването на Адам да опита от Дървото на Познанието, начин да се откъснем от латентното си състояние, по пътя на осъзнаването, да открием живота, да станем хора. Какво по-глупаво от страна на църквата да нарече това първороден грях!

Доколко в самотата сме сами? Доколко сме заедно, когато сме заедно? В умението да бъдем сами, не сме ли по-качествено заедно, когато сме заедно? А понякога заедно, не сме ли ужасно сами?

Ако не сме сами, възможно ли е да правим добра фотография?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Всяко живо същество, стига да не в патологично състояние, се намира в непрекъснат обмен с околния свят.

“Сам в света” е противоречие, защото светът е множество от всичко, но това не пречи да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа.

Има и продуктивна “самота”. В нея споделените плодове носят радост.

Когато фотографът краде мигове от живота, с цел да ги превърне в история, той е задължително сам. Фотографията не сътворява история във времето. Това е привилегия на живописта. Фотографът лови мига, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота и фантазията му затваря в кадър съответна история. Това става само в самота.

Самотата в обществото е най-добрия еталон за различаване, както и най-добра защита спрямо сливане с цялото.

Големите сред хората са осъдени на самота. Тя още повече ги отделя и приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект на самотата: “Самотникът в самотата си гложди сърцето; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което добило сигурност от родителите си, не се чувства никога само. Или за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

Самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Двама влюбени  са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е сравнима с тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, запълва човешката самота и страха от неизвестното свързано със смъртта и времето.

В съвременното общество все по-често се чува: или “чувствам се самотен”, или  обратното – “не ме оставят на мира”.

Човекът е единственото същество, което откъснато от Природата, търси свой ближен, за да се реализира.

Октавио Пас: “Човекът е носталгичен и търсещ на своя източник. Затова когато чувства себе си, същевременно чувства самота, липсата на ближен.  … …тази самота има двоен смисъл: човек добива съзнание за себе си, същевремено има желание да излезе от себе си. Самотата, която дори е основно състояние на живота ни и взимаме като постижение и прочистване. Пълнотата, щастието от връзкъта със света идва след преминаване през лабиринта на самотата. ”

Всеизвестна истина е, раждаме се и умираме сами, но докато сме живи, искаме да съберем в едно живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуицията за единство на противоположностите, но живеем в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта творение и рушене се сливат в едно.

Фотографията е любов, която се осъществява на мига и в самота.

Гениите сред хората са творци извън времето. Шекспироведът Жорж Щайнер споделя: “Шекспир не е претекст за малкия господин Щайнер, прекарал живота си да го препрочита и преподава в световните университети, да се мисли за гениален…” Растропович цял живот свири Бах, но едва на осемдесет години споделя как с виолончелото си започва да се доближава малко повече от гения на Бах.

Когато съзнателно се докоснем до голямо творение, то ни смалява и едновременно ни подава ръка да растем.

Новата човешка история е къса. Омир е съвсем близо до Бодлер. Пре-Омировците, от които Омир се е вдъхновявал, са няколко хилядолетия преди него.  Оралната форма на това, което по-късно се превръща в литература, преди това е преобладавала с векове.

Голямото Изкуство не подлежи на критика. За съжаление никой не оспорва работата на критиците. Критикът, според нескромната си компетентност казва каквото смята за важно, но мнението му е винаги субективно. Когато става дума за разбиране и критика, големият Бекет казва, че след всяка следваща интерпретация, успехът е  – „To fail better“ – от предишния път. Ако някой решава, че Моцарт не знае да пише музика, дори да го приемем за луд, мнението си остава чисто негово. Такова е отмъщението на всеки в невъзможността да бъде извън стандартните измерения, често шоу, което прави критиката спрямо неразбраното Голямо. Това забавлява интелектуалните общества. Политически истории, убийства и сензации също пълнят медиите, за да не се отегчава народа.

Геният е извън тази проблематика. Шекспир е нямал грижа кой го разбира. Без да се замисля за собствената си величина той отговарял на поръчките, изразявал е каквото носи в себе си. За Омир, дори не сме сигурни, че е съществувал. Важното е какво е оставил след себе си.

Приемането на гения като гений е съвсем скорошно явление от епохата на романтизма. Промяната идва от момента, когато Бетовен казва : „Аз съм Бетовен!“. Роден вае ненадмината скулптура на титана Балзак. Подобна скулптура не била възможна по времето на Шекспир, за когото дори нямаме ясен портрет.

Шедьоврите ни подтикват да се връщаме към тях. Как да разберем например ненадминатия Сервантес, който в лицето на Дон Кихот съдържа човечеството във всички епохи?

Живеем в епоха на обезличаване на индивида и на изкуството за сметка на растящия брой нови технологии. Светът се индивидуализира и виртуализира в едно все по-изкуствено заедно. Липсата на големи творци и личности е недвусмислена. Диктаторите, добре настанени афишират ясно присъствието си. Същевременно не сме били никога по-заедно и по-разделени, по-свободни и по-затворени в задушаващи системи, по-добре нахранени и гладни, по-осъзнаващи и загубени, търсещи отговори на горящи въпроси и без яснота на къде вървим.

Фотографията стига до границите на възможното (с колажи и ефекти), същевременно става все по-популярна, превърната в забавление. Дори молещите се в джамиите си правят лайкове.

Изкуството и религиите не са достатъчни, за да запълнят растящите изисквания в прехода на човечеството към един нов (или все по-ясно затъващ) свят.

Айфонът осмисля голяма част от междувремието на хората, но никой не вярва в появата на нов Микеланджело.

Езикът между напредналия елит в науката все повече губи връзка с останалия свят. Средствата за информация ни правят все по-виртуално заедно, респективно по-сами. 

В търсене на връзка с отвъдния свят най-ранната човешка история започва с гиздене и танци около първите гробници. По този начин сме създали първия театър, първите украшения, рисунки, звуци. Страхът от неизвестното празно и смъртта е помогнал да се развият творческите ни качества.Преживяното минало вече не ни е достатъчно. В ХХI-ия век имаме да се преоткрием като хора или да се самоунищожим (думи на Малро).

In vino veritas 20/05/2009

Добре направеното вино, както всяко произведение на изкуството e неповторимо. То разкъсва воала на трезвата, рационална мисъл, разширява погледа и най-вече променя нещо в нас.

Първия жест на Ной, когато слиза на твърда земя, е да посади лоза, растение, мутиращо най-добре  сред растенията. В библията думата sod на еврид означава едновременно тайна и вино. Виното, без да разкрива своята магия, разбулва скритото в дегустатора. Богатствата, които носи, са за  умещите да дегустират. Вярно е за всеки предмет на изкуството.

В общия случай добре направеното вино надминава вкусовите ни възможности и ни отваря за ново усещане. Опива ни без да ни напива. Чашата, пълна до половина, позволява на вълшебния сок да поеме въздух и да покаже по-ясно какво крие. Доброто вино обогатява. Подобно на любовта то има винаги вкус на още.

Вкусовото усещане е най-бедно сред другите четири. За да го развием, добре е да опитваме неща с различен вкус и да се провокираме с противополжни вкусове.

Доброто вино, както всяко произведение на изкуството, е елитарен продукт. Ако след дегустация във вас не прозвучава нещо ново, причината не е във виното, а в необходимостта да му се обърне достатъчно внимание. Не всеки разбира веднага цветовете на Ван Гог, звуците на Моцарт или тромпета на Майлс Дейвис. Ако не обърнете достатъчно внимание на гениалното дете или на възрастния мъдрец, няма как да изпитате  удоволствие от компанията им.

Наздраве на всички. In vino veriras!