Злото се проявява в различни форми според начина на мислене на хората. То може да бъде морално – война, тероризъм, мъчения, диктатура…, икономическо, финансово, индустриално, технологично или свързано с унищожаване на Природата. Трагедията през 1945 година с атомните бомби в Хирушима и Нагазаки е желано зло. Болката от преживяното надминава обхвата на човешката психика. Японците назовават този удар Тцунами – природно бедствие. Когато моралното нещастие надмине прага на човешките измерения, то губи моралната си стойност и се приема за природно бедствие. Думата холокост – жертвоприношение с изгаряне, свързана с геноцида на евреите през Втората световна война е заменена с думата Шоа, изразяваща също природна катастрофа. Болката от преживяването е непреодолима, причината добива смисъл на природно бедствие, за което всъщност няма думи.

Днес трагедията в Япония е от природно-индустриален характер, който не може да се изолира от преживяното в миналото. По ирония на съдбата този път потенциалната атомна бомба, назована от някои “атомен тигър,” в каквато се превръща ударената от морската вълна атомна централа, е предизвикана от истинско Тцунами. Земетресението било предвидено, но не и силата на десетметровата вълна, която петнадесет минути след това прекъсва охладителните системи на централата. “Тигърът” подал отново глава. Част от него започнал да излиза на свобода. За японците това е повторение на изживяния ужас от края на войната. Светът извън Япония, трудно си представя каква неизразима болка изпитва японеца.

Голямата култура предполага дистанция, която включва респект към себе си и околните. Човек тежи със съзнанието за себе си и за настоящия момент, с възможност да ги променя. След случилото се в Япония можем да се преклоним пред тази горда, неустрашима нация, направила грешка да построи свръх модерна атомна централна на природоуязвимо място.

Лайбниц първи в Европа смее да развие открито тезата за свят, в който злото, като сянка на доброто, е необходимо условие за развитие на хората. След разрушителното за Лисабон земетресение през 18-ти век, Русо и Волтер коментират въпроса за отговорността на Човека, взет като основен фактор в Природата.

Всеобща Истина няма. Накъсана на фрагменти от мислите, тя е различна, според начина на мислене на всеки.

Изкуството също не претендира за Истина. То помага да се протегнем отвъд привидния свят и извадим нещо от себе си. Когато съдържанието му въздейства винаги извън потока на времето то е безвременно и  голямо. Независимо от епохата то променя винаги нещо в нас.

Добрият фотограф превръща зрителя в творец, както това става в литературата, музиката и всички изкуства. Фотографията събужда творчески усет, особено в хора, търсещи кислород извън конформизма на ежедневието.

Когато снимам не търся истина, а автентичност. Нямам определена мисъл или цел, не сравнявам, не осмислям случилото се в момента. Играя със светлината, геометрията и вътрешното си усещане в съгласие с външния свят.  Пред визьора на фотоапарата ми за части от секундата  преминава едновременно интуитивен въпрос и отговор.

Такъв е моят случай, но се възхищавам от фотографите творци, които умеят да създават сполучливи сценични обстановки. Изискванията за това са големи. Добри фотографи, особено напоследък като Ник Брант и Ервин Олаф, са единици. Фотографът има възможност да снима директно живота или да създаде постановка, която фотографира.

А красотата? Тя е недвусмислена, неопределима и различна за всеки. Тя отваря духа, обогатява и променя, помага да дишаме различно и да обичаме. Въздишката след болка разведрява, но от красивото губим дъх. „Красотата ще спаси света“, се провиква Достоевски с надежда красивото, различно за всеки, да се превърне недвусмислено красиво за всички.  

Площада Тиан Ен Мен, Пекин.

За да уловим мига, забравяме диктаторът в нас, който налага „истини“. Излизаме от клишето на за-ученото, циментирано в закони и претенции, уповаваме се на вътрешния си усет, обърнат към външния свят. Свят винаги нов и различен.

Добрият портретист лови момента, когато лицето излъчва скритата истина, присъща и различна за всеки.

Най-лесни за фотографиране са децата, хората свързани с Природата и възрастните, когато са доволни от живота. Да добавим и добрите артисти, еднакво истински на сцената и в живота.

Пример за изкуство в невероятно трудни условия: През февруари – март тази година, Европейската Къща за Фотография в Париж отдели цял етаж на Henry Huet с негови фотографии от войната във Виетнам. Пред лицето на смъртта погледът на фотографа впечатлява без да товари, подобно на иконите на Капа. Във фотографиите на двамата смъртта изглежда привидна.

Фотожурналистът има деликатната позиция да представя обективност в събитията, които заснем. Това е нож с две остриета, защото изображението действа по-силно от думите. « Една картина струва хиляда думи » казва Сун Кси в Китай преди две хиляди и петстотин години. Силата на изображението има субективен и политически характер. Когато представяме или говорим за заобикаляща реалност, даваме най-вече свои концепции. Имам в предвид демократично общество, в което фотографът журналист е свободен да представи събитието със собствен поглед.

Съвсем не е лесно да отразим обективно събитие с платен за това поглед. Естетизмът и качествата на окото, ако ни водят в света на фотографа, това би било само донякъде в реалната обстановка на събитието. Един и същ обект, заснет от различни фотографи е различен, а изборът на журналиста, който публикува събитието, зависи от политизирания му поглед. Самото събитие следва ред други, незаснети преди това и в никакъв случай обективно изяснени за зрителя или читателя.

Добрият фотожурналист е в сърцето на действието, където изискванията за представяне на добър материал са  големи, особено във военно време. Това изисква изключителни качества.

Пространство и време са взаимно свързани, но те са толкова реални, колкото виолетовия цвят на минзухара, отговарящ на определена дължина на вълната, е  характеристика на цветето, наречено минзухар. В този смисъл фотографията, взета като изображение на реалността, не показва повече реалност, отколкото всички други опити да я представим. Някои фотографи дори с по-обективно вътрешно проникновение, са също функция на външния свят, от който произлизат.  Ние отразяваме света с детерминизма на характеристиките, които субективно му даваме.

Субективната визуална идея на човека зад обектива не е единствения недостатък (или привилегия) на фотографията. При всички случаи представения от нас свят е интерпретация и когато е сполучлива, тя се превръща в изкуство.  За Тициано „живописта започва, когато това, което гледаме вече няма общо с това, което виждаме“. Големите учени също правят изкуство. Физиката за Айнщайн е вид метафизика, защото няма допир до реалността.

Забелязвате ли принца, стаен в скалата от горната фотография в Тасманово море? Аз го видях след като  бях направил снимката. „Май не си я направил нарочно“ ми казва близък приятел, който я забеляза.

Голяма част от големите фотографи са били фотожурналисти. Фотожурналистите не са второ качество фотографи, но ограничението за работата по поръчка с възнаграждение е пречка за свободния поглед. Добре нахранени фотографи, които свободно измислят и следват проектите си, се броят на пръсти.

Болките, драмите и разочарованията от любовта често идват от смесване на обичта с очакване на нещо повече. Започнем ли да мерим, да осмисляме, любовта се превръща във връзка. Катастрофата идва, когато сравняваме другия със себе си и започнем да изискваме.

Съществото, което обичаме, не може да ни разочарова, ако не очакваме нищо в замяна. Обичта не е чувство, а действие. Даваме това, което не притежаваме и се радваме на разликите помежду ни. Ерос и агапе взаимно се утвърждават.

Хора, които се обичат са естествени. Забравили себе си, те са лесни за снимане. Спонтанността няма какво да крие.