Je parle avec ma main,
Tu écoutes avec tes yeux ;
Et nous nous comprenons,
n’est pas,
en un seul sourire. Zhu Da (1626 – 1705)

Говоря с ръката си,
Ти слушаш с двете си очи ;
И ние се разбираме,
нали,
с една усмивка само.  – Зю Да, (1626 – 1705)

                                            / Булонски лес, Париж /

Как би гледал на фотографията големият поет-калиграф? Величините са несравними. Фотографът е далеч от вътрешното състояние на празнота на калиграфът, който с виталния си дъх предава на върха на четката израз във видимия свят. Често и фотографът трябва да изтрие себе си, за да даде възможност, особено в портретната фотография, образът да се покаже автентичен.

Едно драсване на черта конкретизира реципрочния израз на двойката Инг-Янг. За да изрази скритата динамика на реалността (връзката пространство-време), на калиграфът е необходим трети елемент – празнотата.

За китаецът не е достатъчно изображението да изразява външния аспект на нещата. Чертата, изтеглена с върха на четката, слива единицата с множеството. Ретуш не е възможен. Жестът е точен и единствен. Есенцията на  рисунъка е в маркиране на изразяващата всичко точка или черта. В съответствието пълно – празно, в съотношението плътно – разредено, чертата въплъщава едновременно линия, съдържание, ритъм, финес, въображаемо и конкретно. Рисунъкът, преминал през дъха и вътрешния ритъм на калиграфа, самият той свързан с дъха на Всемира, добива най-естествено формите на околния свят.

Ловенето на вътрешните принципи в структурата и връзките между нещата в живота датира в Китай от 2500 години. Думата калиграфия, наречена от гърците “красиво писане”, няма общо с идеята на китайците за красота. В китайското изкуство музика, поезия, рисуване или калиграфия са едно и също нещо, изразяващо непрекъснатата промяна в живота. Пластичните качества на рисунъка се комбинират с музикалните качества на стиха. Нашето “красиво” в китайската класика би означавало спряно или умряло. В китайския дом картините не се излагат, а се пазят на свитъци. Те не биха направили дома по-красив и се вадят само при случай, за да изразят СКРИТОТО ИСТИНСКО.

                                                                     / Булонски лес/
Родена в нашата култура, изтъкана от гръко-римски традиции, фотографията в повечето случаи отговаря на гръцката идея за красота, която търси хармония и съвършенство в геометричните форми. Ние разправяме истории, осмисляме моменти, свързани с видимия външен свят. Платон не позволява на неразбиращите геометрия да влизат в Академията му. Чудото се получава единствено, когато уловим многопланов символ в съвършена геометрична форма и обстоятелства, добили трансцедентен смисъл (идея за вечност).
Традиционните китайски майстори тръгват от празнота без да си задават въпроси. Потопени в универсалното, те въплъщават постоянно менящото се настояще.

Празното е пълно, но за да покаже съдържанието му, подобно на стрелеца с лък, калиграфът се слива с триото празно-инг-янг, изразено навсякъде в живота. За да рисува дърво, художникът се преселва в дървото.  Белите полета в рисунъка на големия майстор подчертават безкрайните нюанси от тонове, нанесени с четка и мастило. Неповторимата черта, заедно с всяка точка, намерила живот благодарение на празнотата, трябва да носят качествата на посятото, вечно цъфтящо зърно. Играта пълно-празно се изразява още по-ясно във фигурите. Те са завършени, когато са отворени към безкрая. Всяко кръгово, във вид на спирала движение, предизвиква друго, винаги ново и различно. Същото нещо се изразява в бойните изкуства, родени едновременно с калиграфията.

Добрият фотограф е без претенции, без целомъдрия, той снима, забравил себе си.

Когато виждам нещо изключително, дъхът ми се забавя, понякога спира за момент, кликвам и поемам дълбоко въздух. Въздъхвам и благодаря.

В странната алхимия между желание и случайност, начинът да надникнем зад воала на видимото, е да забравим себе си, да опростим всичко и да следваме вътрешния си усет.

Матис казва, че преоткрива все по-добре себе си с едно просто движение с четката.

Пчелата каца на различни цветя, за да създаде мед, който остава единствено от нея. Имитацията в изкуството не е прилика, всеки артист имитира, докато произведе своето изкуство. Децата преди да изразят себе си също имитират. Копирането е робия, но робът един ден с качествата си рекламира свобода.

През този месец Центърът  Бобур в Париж чества десет годишнината от смъртта на Анри Картие-Бресон, фотографът, който преди двайсет години най-много ми повлия да снимам.

Идеята на Анри за „решителния момент, когато окото, сърцето и обективът се сливат в едно, за да уловят есенцията на мига“, преди 15 години отговари на желанието ми да спра времето в определени моменти – най-вече да не пропусна това, което вибрира едновременно с вътрешното ми състояние.

Днес изложбата ме изпълва с благодарност към Анри и големите майстори, които ни помагат да формираме погледа си като например: Роберт Франк, Сержио Ларен, Андре Кертез, Елиот Ервит, Бернард Плосю, Марк Рибу, Жозеф Куделка, Ралф Гибсон, Мартин Франк. Повечето от тях са опростили снимането с фотоапарати Лайка и обективи 50 и 35 мм., достатъчни да уловят есенцията от видяното.

“Само мъртвите риби следват потока”, казва Кристер Стрьомхолм, който заедно с Брасаи и Бил Брант първи обръщат поглед към нощната черно-бяла фотография.

Прекланям се пред колориста Соул Лайдър, който през 2007-ма година на 84 години разкри изкуството си пред европейското общество с изложба в асоциацията Картие Бресон в Париж. На входа на изложбата беше написано „Щастлив бях животът ми да премине в сянка“. (Вероятно най-добрия начин да живееш и твориш свободно без никой над главата.) Той почина миналата година вече световно признат и в светлина.

Искам да спомена големия Ернст Хаас, който първи използва митичния филм Кодак Хром, както и Хари Груаерт – и двамата чудесни колористи.

Не мога да пропусна оригиналността и финеса на Хари Калахан, Лизет Модел и енигматичната Вивиан Майер с уличната фотография, превърната в изкуство.

Алфред Стайшен, Бил Брандт, Франтишек Дриткол, Пол Страндт, Арнолд Нюман, Брус Дейвидсон, Метцкер, Хелмуд Нютон, Ансел Адамс, напоследък Майкъл Кена – всички те са ненадминати в портретна и пейзажна фотография. Ник Брандт – с интересни, гигантски монтажи.

Да не забравя Родченко с оригиналния си поглед и невероятни ъгли на снимане по време на тежкия Сталински период.

Ами Ара Гюрер, истанбулският Картие Бресон, който на 86 години с Лайка в джоба, все още посещаваше любимото си кафене в Истанбул.

Картие Бресон подшушва: Арнолд Нюман, Леон Ливенщайн, Люсиен Ерве, Марио Джакомели, Уилиам Клайн, Вили Ронис, Сабин Вайс, Мен Рей. Би било грях да забравя единствената по рода си Сара Муун, единствено тя жива сред имената от тази велика за фотографията епоха.

А японците? Интересни, странни, често неопределими, трудно разбираеми, понякога фантастични. Масао Ямамото – с изключителен финес, Даидо Мориама, канен навсякъде, но не по вкуса на всеки, за мен жестоко черен и брутален. Японците са безкрайно фини, с много вкус или брутални.

Искам да ви представя още един интересен фотограф, с който се сближихме в епистолярна форма. Nobuyuki Kobayashi отива в Ню Йорк, за да изучи тиража платиниум, известен в миналото, днес рядък и прескъп. Нобуки се прибира в Япония и с голяма камера (chambre) 26 кг. и трипот  на гръб обикаля гори и потоци в чудесната добре опазена Природа в Япония, търси да фиксира скрити духове с камерата си. Тиражите прави сам на хартия, служила преди 300 години за калиграфия, която произвежда сам. Фотографиите му сред Природата са прекрасни, издадени в книгата Portrait of Nature или Myriads of Gods. Без да важничи, той пише с хумор на смешен английски, но във фотографиите му на скали, дървета и потоци се виждат наистина скрити духове. Това ми напомня духа на Япония, за която преди няколко години направих изложба в галерия Средец в София.

Нека да завърша с Пенти Самалахти, известен със северните птици и кучета и с загадъчната Джунгджин Ли. Бих казал, че заедно с Майкъл Кена те правят съвременно поетично трио във фотографията.

                  / Последният посетител в Люксембургската градина /

Фотографът, готов да лови ефимерното, ползва обектив, през който окото му фиксира света в движение. Казвам това, повлиян от прекрасната изложба на Картие Бресон.

„Добрата фотография показва, че каквото се случва в реалността е невидимо.“ – Крис Килип.

Границата между видимо-невидимо прилича на снежинките или на сапунените мехурчета – едва докоснати те изчезват, както всеки преживян момент.

                                               / Парк Монсо, Париж /

Да снимаме невидимото е все едно да докоснем вечността. В помощ идват въображението и вътрешния усет.

Когато снимането се превърне във вътрешна необходимост, фотографиите започват да стават безвременни -целта на всяко изкуство.

We are playing with things that disappear. – Henri Cartier-Bresson

Nous jouons avec des choses qui disparaissent. – HCB

Ние си играем с неща, които изчезват. – Анри Картие-Бресон

                                                  /Тцо Морири, Ладак, Индия /

Животът във всеки момент е нов и различен, стимул за фотографа да търси привлекателни моменти, които няма да се повторят. Ето дивите магарета сред вълшебната Природа до езерото Тцо Морари в Ладак. Няколко секунди и ги няма. Дали са били реални или сън във вечността, разбуждащ желанието да снимам.

Живеем със сънищата и поезията, които носим в себе си. Качествата, с които се раждаме, задължават да ги развиваме. И вероятно това е единственото задължение в живота. Школите се забравят и преоткриваме отново света какъвто е – винаги различен. Чувствителност не се учи. Когато я има, тя се развива с търсещия поглед. Гледам се превръща във виждам, пространство и време се свързват в геометрични форми.

Снимането не е за мекошави хора, нито за диктатори или егонцентрици, които не забравят себе си.  Фотографът живее без претенции. Той няма какво да показва или доказва, нещата се представят или не. Фотоапаратът е писалка, молив, четка за рисуване. За разлика от художниците, фотографите коват мига, участват в момента и без да размътват терена безмълвно визират. „Рибарят не плаши рибата, не хвърля камъни във водата.“, казва Картие Бресон, а Куделка би добавил, че са необходими крака и здрави обувки.

Снимаме с почерк, с който се написва идея, разказ или поезия и пътят ни се превръща в роман, който щракаме с усещането си към живота. Не е необходимо да измисляме нещо, животът сам по себе си е фантастичен! Красотата  помага да обичаме, а обичта дава вкус към красивото.

Едни фотографи бродят в групата на пламенно търсещите. Други измислят живота консептуално, актуално, модерно, постмодерно, съвременно или студийно.  Първите се ровят, търсят истории в променящото се битие,  вторите ги измислят, за да ги представят различно, но всички фотографи се движим върху една и съща, вечно променяща се сцена.