Споделям фотографии от Виетнам и Камбоджа с хора далеч от идеята напоследък на някои наши медии за близкия край на света (07.01.2012) .

Според дамата от фотографията зъбите на животните и на някои хора са бели, защото не знаят как да ги опазват. Тя консервира лакираните си зъби според традицията в страната. От по-горната фотография жената избелва зъбите си със сурово захарно цвекло, по-добро от все едно коя паста за зъби. Едната жена е от Камбоджа, другата от Виетнам. За едни хора светът може да има край, за други е безкраен или просто не ги е грижа за това.

Ето как виждам света днес, малко преди „края“:

Всеки край предполага ново начало, стояло зародиш. Епохата на състезание за нови технологии – интернет, мобилни телефони, изкуствени мозъци… – е сравнима с Ренесанса, когато  първите печатници са ускорили човешката мисъл. След векове на догми, монополи,  власт и религия, Лютер отваря път на съмнението и разбива закостенелите за епохата идеи. Днес структурите в света се разчупват много по-бързо – падането на Берлинската стена, събитията на 11 септември, нови технологии сглобален революционен ефект и промени, в която вече живеем.

Информации ни заливат отвсякъде до степен, в която многото започва да се превръща във враг на необходимото. Индивидуализмът се утвърждава като форма на съществуване. За кратък период, несравним с миналите темпове на развитие, близо 7 милиарда жители на планетата, жадни за връзка ползват жсм. Хората все по-виртуално заедно, се чувстват все по-сами. В все по-неопределения ни свят, все повече се съмняваме във всеки и във всичко.

За няколко години 100 милиона забогатяващи китайци стават калвинисти – парите не им стигат и искат вечност. Млади хора, настанени в последен модел кабриолет, споделят как колата не им носи щастие, защото все още не са си сменили мокета в къщи.

Науката, все по-елитарна, изпреварва начина на мислене на средния човек. Езикът на напредналото мислене се разминава с разбирането на обикновените простосмъртни, които не знаят на къде вървят и най-вече какво искат. Индивидуализмът и блестящото развитие на отделни единици, увеличава границата между тях и лишените от възможност да напредват. Обществото се фрагментира. Създават се нови групировки и секти, заедно с един растящ популизъм на хора, недоволни от живота.

Ритуалността, доскоро спояваща хората, се губи. Смисълът на речта губи силата си. Думата, смисленият израз, позитивните емоции, губят стойност. Жестът и поздравът между непознати хора сред Природата е несравним с неудобния, почти невъзможен човешки контакт, било в асансьор, на улицата, в мола, изобщо в града. Гъстотата и бързината на разпространяване на  събитията не дава възможност на хората да задълбочат значението им. Ускорението на времето пречи да се структурира ясна смисъл. Младите хора губят поглед към бъдещето, възрастните живеят с изгубено в спомените минало.

Да не говорим за климатичните промени и за замърсяването на красивата ни планета.

Звучи песимистично, но е възможно да се приеме и като симптом за наближаващ нов свят. Думата катаклизъм означава подновяване.

Новият свят с ново съзнание е в зародиш, но само ако сме на наясно с грешките от изминалия ХХ век, най-кръвополитен в историята на човечеството. В противен случай ни очаква още по-голямо разтърсване. Полюсът на влияние в света е на път да се пренесе от Щатите в Азия (Китай, Индия). Африка и Южна Америка тепърва ще излизат на преден план, Европа също, ако приеме Русия и Турция със себе си, а по-късно защо не и Щатите и образуваните два нови полюса да си поделят братски света.

Колкото да сме инертни и егоисти във взимане на решения, необходимостта да опазим Природата идва все по-крещящо на първо място. Ако не я разрушим и ако не се опазим от растящите в много страни  диктатури, бихме могли да говорим за начало на нов технологичен и духовен свят.

Новите течения в изкуството и фотографията са огледало на социалните ни проблеми. Успехът на шокиращите ефекти в концептуалното изкуство показват търсенето на смисъл в някаква въображаема свобода с болезнена жажда за независимост.

До средата на миналия век изкуството и религията все още можеха да запълват екзистенциални празнини. Днес това не е достатъчно. Загубили вяра в установените канони, подчертаваме как всичко е изкуство, изразено под различни форми, за да бъде различно, за да привлича внимание. Цинизмът и гротескното, изразяват невъзможността да прескочим прага към обещаващото, скрито Ново. Технологиите ни завладяват и манипулират, запълват празнотата в живота с уж нови възможности и свобода, за да ни я отнемат напълно.

Фотографските тиражи  са  все по-големи, технологично изпипани и фрапантни, за да грабнат по-лесно вниманието или дават нови израз на границата фотографията. Модните ревюта също. Растящото  шоу е огледален образ на голямата празнота, която го предизвиква и крещи за промяна! И всичко това става между едно изгубено минало и неясно бъдеще. Минало, което липсва, но към което нямаме  желание да се върнем.

Малките по размер фотография на Щиглиц, Мохоли Наги, Мен Ре.. струват стотици хиляди евро, по същия начин, както технично добре снимана обувка в огромен тираж на известен фотограф, създал име с успешно организирана реклама.

Времената са преходни, но те не могат да изтрият човешкия дух. Новото ни тегли  повече от всякога напред. Искреният акт на творене няма мярка, той остава извън времето. Светът няма да се срине – раждат се нови духове с позитивно мислене, съзнаващи по какъв ръб се движим и конструктивни мисли за промяна. Силата на демократичната мисъл ще надделее, Ще дойде края на все по-ясно върлуващите диктатури, болни егоцентрици, управляващи народи с набито дълбоко в клетките робско мислене, както и на умелите манипулатори с фейк нюз. Малко преди зазоряване мракът е най-сгъстен.

Искам да вярвам, че това е възможно.

Това есе прилича на жиците в тази фотография и ако не ви е заболяла главата, следете блоговете ми до фаталния 7-ми януари. А ако спрат – краят на света е наистина настъпил.

“Как да бъда в настоящия момент с достатъчна дистанция, за да разбера, дали времето тече?” – свети Августин

Бъдещето съдържа ли се в настоящия момент? Времето тече ли от самосебе си или зависи от нас? Дали е „скрито“, инволюирало заедно с миналото, в настоящето ? Какво съдържа  настоящия момент? Времето дали е концепция или реален феномен?

                                                                                                      / Ню Йорк /

В епохата, в която живеем все по често говорим за „ускорено“ време. За кое време става дума, за физическо, извън нас или за свързано с психиката ни? Хората не живеем всички в едно и също време. Някои излизат от потока на времето. Шрьодингер казва, че една истинска целувка е възможно да го спре.

Тече ли времето или самата реалност е в движение?  Времето е физически феномен или продукт на мозъка? Ако решим, че времето е субективна, психологическа реакция на Хомо Сапиенс, как да обясним времето, свързано със старостта на Вселената (13,7 млн години), тази на слънцето или на земята?

Бъдещето не ни позволява да  преживеем миналото по същия начин. Времето достатъчно ли е само за себе си или зависи от нас?

Квантови физици определят Вселената като блок в системата пространство-време, където събитията в минало, настояще и бъдеще се намират в една и съща реалност. Настоящият момент се очертава като място на нашето подвижно настояще. При това положение величината пространство-време съдържа интегралността на реалност, която постепенно откриваме. Тя прилича на партитура със статичен, безвременен вид, съдържаща цялата музика, която по време на изпълнение се изразява във времето.  Квантовите физици говорят за презантизъм – идея за единствена реалност в настоящия момент,  но имат проблем с теорията на относителността – двете теории все още не са обединени.

Шри Оробиндо, говори за инволюция, революция и еволюция на материята (каквато сме и ние). Сравнява я с кълбо, съдържащо всичко, което се развива, а ние сме свидетели и участници в развиването. Светът е неделимо цяло, което си спомня за себе си, а вечността е потопена в кладенеца на момента.

                                                                        / Пекин, Летния дворец /

Настоящият момент не прилича ли на партитура в музиката, съдържаща едновременно три времена, докато в мислите си реализираме въображаем свят, преведен на езика, с който всеки от нас живее и се развива? Вероятно да. Въпросите, свързани с времето тежат с много теории, но остават все още висящи.

Колкото до добрата фотография, тя става в привилегировани моменти, когато с наша помощ животът ни подарява сполучлив кадър. Тя е безвременна, надминава обясненията, дава възможност да бъде интерпретирана според погледа на всеки.

Снимам, за да спра времето и да уловя, това, което ме привлича в пространството. Време и пространство не ни принадлежат, както и нищо друго, освен излъчването, което заедно с действията ни прави възможно нещо да се случи.

И още нещо за времето: забързан човек, за какъвто се имам, веднъж в Индия преспах при съвсем обикновени хора и още по време на чая започнах да си стягам багажа. Възрастният домакин ми каза: „Изпий си чая и дай възможност на времето да бъде време“. Накратко – да бъдем приятели с времето. Ами не винаги е лесно!

Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”, когато триото око-сърце-визьор намира хармония в изплъзващата ни се реалност.

Усещането за добре уловен момент е по-силно от фабулата на филм, в който сме увлечени в потока на действието. Умението да уловим съдържателен, многопланов момент с история, различна в очите на всеки, превръща фотографията в изкуство.

Мигът е единствен, единствено той ни принадлежи, но не се полага да го повторим. За спряно щастие човек може само да мечтае.

На китайски, японски, арабски, еврид, глаголът съм няма сегашно време – ние сме винаги  на път да се осъществим.

„Сега“ е на границата между минало и бъдеще. А то е  винаги различно, често облечено в напрежение, очакващо идващото ново “сега”. Промяната е доказателство за изминало време. Във физиката време и пространство са неделими, но това е валидно до определено време в миналото, отвъд което, казват астрофизиците, времето не съществува като величина.

Преходът между потенциал и актуалност е основен въпрос в загадъчната връзка свобода-детерминираност. Ние не сме напълно свободни, нито напълно детерминирани.

Животът ни преминава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакване намалее, често настъпва отегчение. За твърдите реалисти мистерията на смъртта или въображаемата вечност отнемат правото на очакване.  Чистото “сега” в екстаза, приет за граница на безсъзнание, е привилегия на някои будисти и мистици.

Усещането в неудържимата любов не търпи очакване. Присъствието на любимия/любимата изпълва момента с интензивност, несъвместима с понятието време. Творческият процес и интензивният спорт също са свързани с моментно безвремие.

Все повече хора, запълнили момента с новите си смартфони, бягат от времето, потънали в новата религия на виртуалните връзки.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна, изолирана от шум зала, е инсталирана система от огледала, които във всеки момент на деня насочват слънчев лъч към голямо кристално кълбо в центъра на залата. Целта е да конценрираме поглед в лъча в състояние на пълно отпускане. Такова е и състоянието на фотографът, който снима концентриран, едновременно забравил себе си.

Фотографиите в този блог са от плаж в Нор Па дьо Кале в северозападна Франция.

                                                                  / Милчо Левиев, НДК, София /

Музиката е отдаване без притежание, поява, която чезне едновременно с жеста на реализацията. Вибрация, която добива израз според усещането на слушателя.

Музиката и любовта се живеят без планиране и осмисляне, без думи. В тях няма рационалност. Който коментира, ни ги прави истински. Изживяваме момент, който не ни принадлежи. Изразът се съдържа в ефимерен звук, който изчезва едновременно с вибрацията, която го поражда, превръща се в усещане, различно за всеки. Звукът ни докосва и оставя място за следващия, подобно на движението в балета.

                                                                                        / Национален балет, София /

Първите изкуства са свързани със звук, ритъм и танц поради техния нематериален, ефимерен характер. Движението на телата в ритъм и форми в пространството е отдаване без материална следа.

Дъхът, който ни дава живот е неуловим и не подлежи на притежание. Притежанието ни отделя от потока на живота.

Намерили опора в грубата материя, много от нас решават че живеят. За съжаление това става в неразбрани мигове, изпълващи живота с динамиката на промените и интензивността на усещането, което пораждат.

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Успялата фотография съчетава мига с усещането на фотографа, който превръща бягащия момент в материя. Художникът материализира върху платното това, което композиторът излива в тонове, а скулпторът в комплексна материя.