Измислили сме времето, за да сложим ред в представите си за света и мястото си в него. Интегрирано в мисли, въображение и приблизителни спомени, то ни помага да програмираме въображаемото си бъдеще. Настоящият момент дава възможност да осъзнаем мига, а във фотографията за част от секундата фиксираме. 

                                                     /В Булонския Лес, Париж /

„Спираме“ времето в интуитивно избран момент, субективно интересен и неповторим. Но не е ли такъв и целия ни живот – подарък, който непрекъснато ни се изплъзва. „Притежаваме го“ условно, за известно „време“.

Фотографията е привилегирован момент, състояние, когато освободени от ограничения, „в състояние на дете, откриващо света“ натискаме копчето на апарата. Цитирам в кавички големия чилийски фотограф Серджо Ларен.

Говорим за геометрия, за светлина, за техника, технологии…, след това идва момент, когато забравяме всичко, включително себе си, за да  участваме в магията на живота – възможност да приемем с отворено сърце подаръците, които ни предлага света.

Цветна или черно-бяла фотография? За повечето добри фотографи светът е черно-бял. За колористите цветовете в кадъра задължително се обичат. ( Соул Лейдър, Ернст Хаас, Хари Грюаерт)

                                                                    / Benares, India /

Дълбоко в нас страхът от самотата ни събира. Същото правят животните, от които сме призлезли. Това също ни помага да преодолеем различията си – няма еднакви хора на земята. В противен случай започваме да се мразим, ставаме расисти, правим войни и убиваме.

Оказва се, че най-добре се чувстваме заедно, когато това, което ни събира, ни надвишава. Там е зрънцето в нас, на което дължим второто Sapiens на Homo Sapiens. Търсенето с възможност да надминем себе си ни позволява да станем хора.

                                                               / празник Inti Raymi, Sacsayhuman, Cusco, Peru /

Най-добра сигурност намираме, когато сме в група.

                                                                           / Sofia, Bulgaria /

/ Paris /

С огромния си арсенал от мисли, въображение, емоции и интуиция, измисляме системи, които ни събират. Семейство и училище, професия, квартал, село, град, държава, политическа група, религия, секта, мафия, фейсбук, футболен екип, марка обувки, жсм… – те ни помагат да живеем във въображаемото заедно.  Индивидуалистите, в защитната си елитарност, те също се наместват под чадъра на някаква общност.

                                                                              / Timaru, New Zealand /

Индивидуално не е възможно да съществуваме. Технологиите, на които все повече сме роби особено напоследък все повече ускоряват времето. Те може да помагат, но това става за сметка на отношенията между хората. Търсем да разберем мистерията на живота, но все по-системното режем връзката ни с Природата.  Унищожава това, от което произлизаме, а заедно с това и себе си.

                                                                                 / Paris-plage /

Без да се огледаме в другите хора, не е възможно да реализираме своята уникалност. Контактите ни заставят да се променяме и да утвърждаваме разликите между всеки от нас. Те ни обогатяват, а когато не ги приемаме, ни товарят и понякога водят до невероятни ужасии.

                                                                                / Dogon village, Mali /

Във фотографиите  на обществени места виждаме хората заедно, но най-често всеки е със себе си.

                                                                            / Pughe, Yunan, China /

Ето как софиянци, доволни и заедно, изпълнени с надежда за промени, посрещнат цар Симеон на Цариградско шосе.

                                                                         / Цариградско шосе в София /

                                                                                                    /Милчо Левивев /

Светът във всеки момент се променя и изгражда подобно на тоновете в музиката.

                                                                                           /Кунминг, Юнан/

Звукът свързва бягащите моменти, задължава ни да останем и следваме настоящия момент. Когато снимаме, спираме момента в геометрична статичност според избора на фотографа. Музиката, според величината на композитора и чувствителността на изпълнителя, създава усещане, превръща звуците в картини, разправя истории. Добрата фотография е ненагледна за любителя така, както музиката за ухото на меломана.

В книгата на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на “Кратка история на бъдещето”)  има глава за музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Според Атали музиката на всеки народ помага да разберем погледа на хората към бъдещето. В музикалните  произведения на народите, твърди авторът, колкото повече музикални елементи се повтарят,  по-малка част от хората са обърнати съзнателно към новостите, по-трудно приемат позитивно бъдещето. С други думи, “слушането на музикално произведение, помага да се движим в едно виртуално бъдеще.”

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Милиард и половината китайци, обзети да преустройват „Центъра на света“ или “Империята в Центъра” (както самите те от векове наричат Китай) живеят с монотонни музикални произведения, повтарящи безконечни, сладникави за нашето ухо ритми. Китаецът по същия начин работи земята, с която е вековно свързан, продава зеленчука, който е отгледал, строи пътища и градове. Чужденецът няма стойност, ако ви се обърне внимание, то е за да се подчертаят успехите в страната и начинанието на всеки.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Въпреки световната експанзията на страната, китайското общество е затворено и задушено, подобно на музиката,  в която усещаме болка и монотонност.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

„Отначало вибрирал безкраен хаос, пресечен от музикални звуци и цветове. По-късно звуците се превърнали в букви, а те се комбинирали в думи.“, се казва писанията.

В древно индийската култура думите намират място в съдържанието на Ведите, но без връзка с божествения свят. Боговете идват по-късно, създадени от вече говорещите хора, а Ведите, „продукт на Всемира“ нямат автор – никой не се съмнявал в съществуването на Вселената. Упанишадите идват по-късно. Те поматат да проникнем в дълбочината на текстовете, а с техните автори се появява и света на боговете. Те се раждат от думите. Първите лингвисти и граматици са се родили в Азия.

                                                                                        /Спити, Индия/

През 7-6 век пр. н.е., за разлика от браманизма, конфуциизма и будизма, Тората, първата книга в монотеизма, наречена от гърците Библия, въплащава божите слова: “в началото беше словото” – думата става Господна. Парадоксално оралните традиции дотогава са се предавали много по-точно от последвалите ги писмени преводи. Затворен в букви и думи, за да не се превръща в идол, налагало се текстът на Тората да се допълва в Талмуда – написаното да остава отворено за безкрайни тълкования до днес.

Многобройните преводи на гръцки, латински и арабски наслагвали грешки. Затворени във все по-канонизирани интерпретации, текстовете превърнали религията от път към духовно отваряне, към задушаване на обреченото на манипулации човечество. В много страни това продължава до днес.

                                                           /Сиктинска капела, Рим/

Човешкият дух, материята и енергията са неделимо свързани. Светът е един. Каква по-голяма привилегия от живота. От нас зависи как да я ползваме.

                                                                                          /Кунминг, Китай/