Маракеш – арнакеш (от арнак на френски – мамя). Така наричат французите този град, където по улиците и в сука, всеки по някакъв начин иска да ви излъже. Причините са много и са в кожата на мнозинство от арабите, особено ако сте французин. Освен това борбата за оцеляване превръща тази стара (от XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремие град.

Берберите в страната са близо 30 процента. Една част от тях държат да бъдат бербери и да будят интерес сред туристите, останалите се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истински бербер не коментира произхода си, а го живее – истинските неща не изискват коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. Снимам с широкоъгълен обектив поставен ниско под колана, в другата ръка с втори фотоапарат  симулирам да гледам в различна посока.

Срещам твърди, пронизващи погледи, близки по-скоро арабска зима, отколкото до така наречената „арабска пролет“.

За сметка на това децата по улиците играят на воля по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен или с рафинирана красота, мръсен или изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия.  Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим и някои французи с малка пенсия тук се чувстват богати и се преселват да живеят на слънце, с винаги пресни плодове и евтини домашни прислужници.

Местните знаят за България, близо до Истанбул. Това ме отдалечава от категорията западен турист и улеснява снимането. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, отговарям с усмивка: Инш Аллах! Възкликвам понякога маш-Аллах, но без реакция, турския не е арабски. Мюсюлманският свят не е единен – „това ни спасява“ – си казвам на ум, но съм убеден, че бъдещето на света е във взаимно разбиране.

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, както града, но близостта с Европа го е цивилизовала и не може да се сравни с истински ориенталските сукове, които съм виждал в Санаа и Йерусалим.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага да купя отново  с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, няма какво, тези хора умеят да търгуват!

Маракеш е град на контрасти. Стаите в известната Мамуния по лукс отговарят на безбожната им цена затук – между 500 и 2000 евро. На площада може да се нахраните заедно с народа с чудесно агнешко “био” за две евро. Изкуствените торове са скъпи и месото, плодовете и зеленчуците имат чудесен вкус. Един огромен, зрял нар струва десет цента…

Мажорел е бижу, известен сред известните градини по света. Интензивно синият цвят на Ив Сен Лоран контрастира зелените палми наоколо и менящата се синева на небето.

Летя обратно към Европа, а в ушите ми като далечно ехо кънти гласа на овчарката, която срещнах в планината Атлас.

Ритъма на живота и царящият мир в долината на Бялата река не ме напускат. Догодина красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат да снимам техния празник, в който жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

В „арабската пролет“ мюсюлманите отказват да разбират, че даром нищо не пада от небето. Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помагаме сами, за да ни помогне и Аллах. Помогни си сам, за да ти помогне и Господ, казват възрастните хора в България.