Месец юли в Куба е горещ, задушен, с леки превалявания. Влагата добавя към задуха. Приемуществото е, че няма туристи.  Полетът до Сантияго не е пълен и минава неусетно.

Летището – мизерно. Прилича на Софийското по време на строежа на комунизма.

Спя в стара колониална къща, собственост на местен жител. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, понякога екзотични, с интересна колониална архитектура, но повечето лошо поддържани. Домакинът ми е с възможности отпреди революцията, защото е успял да скрие в Маями ценности от миналото на семейството си.  След смъртта на Фидел Кастро,  с разведряване на обстановката – само разведряване, защото „строежът на комунизма“ не е приключил до днес  –  той успява да върне  имуществото си обратно в страната. В този богат, обширен, чудесно подреден колониален дом, с таван висок десет метра, вътрешен двор и вместо покрив, богато озеленена тераса.

Старата част на града е пленителна. Улиците са тесни, къщите боядисани с ярки цветове, някои добре поддържани,  други полуразрушени, а жегата за несвикнали с климата по това време е отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети. Разлика между тях е двадесет и пет пъти, същата между платежоспособността на чуждите туристи и местните жители със заплати отговарящи на повечето пенсионери в България (150 евро).

По лицата на хората е изписана тъга, която преминава бързо в радост. Народът живее бедно и примитивно, но повечето хора са гостоприемни, с отворени сърца, както в България преди години (това е, че забравяме лошите моменти и често идеализираме). Човек, когато няма какво да губи,  сърцето му се отваря по-широко. А с малко повечко ром, хубава пура, жива музика и любов, тъгата се превръща във весела, заразителна  емоция.

Морето е топло, малко мътно, но без туристи.

Вратите на домовете са широко отворени, контактът с улицата е директен. Като българин ме приемат добре навсякъде, притова в страна-рай за фотографа. На тромав испански разправям как при посещението на Фидел Кастро в София, бяха затворили планината Витоша, другарят да направи необезпокояван своя крос. Мълвата казва, че бодигардовете го намерили с млада булка в село Чуйпетлево от другата страна на планината. По-възрастните кубинци помнят тези времена и ме канят братски да споделим чаша ром. Помагам им с няколко евро, доларът тук не е обичан. Жената под нейната фотография като млада ме спасява от внезапен пороен дъжд навън. Подарявам й мускалче с българска роза и се оказва, че Розовата долина й е позната.

Пресичам Куба – 1500 километра от Сантиаго  до Хавана – и виждам как, въпреки беднотията, повечето кубинци продължават да обичат Фидел Кастро, подобно на руснаците, които тачат Ленин и Сталин, а китайците Мао. Това са народи, нуждаещи се от силен водач, често патологично обременен диктатор, който да ги обединява, води и смазва, но им обезпечава екзистенциален минимум.

Кубинците не само са свикнали с нямане, ами се хвалят, че това ги прави сърдечни и сплотени заедно с безплатно образование и осигурено здравеопазването. В последното не съм убеден, защото  уморен от няколко часова езда в красивия Виналес,  настъпвам ръждиво желязо на покрива на къщата, където съм се качил да снимам. Местната аптеката не разполага с превръзки, а в болницата за чужди граждани мацват набързо раната ми с памук, напоен в йод. „Стерилната“ превръзка е парче марля, увита в стар вестник. Цената е пет евро.

Природата на Виналис е чудесна за езда. Има интересни  скали за катерене, но поради обилния туризъм и бързото забогатяване на местните, отношенията са станали комерсиални.

В Куба богатите цветове, музиката, танците, ромът, пурите и хубавите кубинки раздвижват кръвта на кубинците, поддържат настроението.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове и коне теглят каруци, Такситата се заместват с рикшо.

След Сантяго  през Камагуей продължавам към Тринидад – „перлата на Куба“. Калдъръмени улици, стари, многоцветни сгради, каруци и шевролети, малки бистра с чудесна кухня и топли усмивки.

Сиенфуегос е известен с лабиринт от тесни улички, екзотични, чудесни за човек да се загуби. Жителите са гостоприемни и разговорливи.

По рафтовете на магазините, всичките държавни, има наредени по няколко продукта, най-често ориз, олио, захар и сол. Сапуните липсват и при случай се оказват ценен подарък, нещо, за което не бях помислил. Но това не означава, че кубинците са мръсни. Странно, самият аз непрекъснато обилно изпотен, не усещах миризма по себе си, нито в околните.

Портретите на Ке Гевара и Фидел са навсякъде и не ви изпускат от очи.

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст. На бара ви предлагат чаша с листа от мента и захар, добре разбити с малко ром и много лед. Пие се често, на малки глътки. Вероятно местните правят любов по същия начин.

Сградата на операта в Хавана със забележителна архитектура, стил необарок от 19-ти век, носи името на Алисия Алонсо. Помня чудесните моменти, когато тази фантастична балерина, вече сляпа, игра в Софийската опера с Мая Плисецкая, двете най-големи звезди в световния балет.

Централният площад на революцията в Хавана и стария град заслужават, дори само за тях да се посети Куба. Почти половината от фотографиите, които направих са в Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са достатъчни. Оставате с чудесен спомен и урок за човечност. На моменти сърцето ви се свива от беднотията, в която кубинците живеят. Който помни миналото в България,  разбира за какво става дума. За сметка на това испанците са оставили завидно за съжаление нестопанисвано наследство.

Многобройните американски коли, изрядно реставрирани, са гордост за кубинците. Моторите им са заменени с дизелови на мерцедес или тойота.

Хазяйката ми в Хавана рано сутрин старателно ми приготвя чудесна закуска, след което  прекарва деня си на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. Дори в най-бедните домове в страната, столовете се люлеят и до тях вентилаторите въртят в пълен оборот.