Заедно
2015
Дълбоко в нас страхът от самотата ни събира. Същото правят животните, от които сме призлезли. Това също ни помага да преодолеем различията си – няма еднакви хора на земята. В противен случай започваме да се мразим, ставаме расисти, правим войни и убиваме.
Оказва се, че най-добре се чувстваме заедно, когато това, което ни събира, ни надвишава. Там е зрънцето в нас, на което дължим второто Sapiens на Homo Sapiens. Търсенето с възможност да надминем себе си ни позволява да станем хора.
/ празник Inti Raymi, Sacsayhuman, Cusco, Peru /
Най-добра сигурност намираме, когато сме в група.
/ Paris /
С огромния си арсенал от мисли, въображение, емоции и интуиция, измисляме системи, които ни събират. Семейство и училище, професия, квартал, село, град, държава, политическа група, религия, секта, мафия, фейсбук, футболен екип, марка обувки, жсм… – те ни помагат да живеем във въображаемото заедно. Индивидуалистите, в защитната си елитарност, те също се наместват под чадъра на някаква общност.
Индивидуално не е възможно да съществуваме. Технологиите, на които все повече сме роби особено напоследък все повече ускоряват времето. Те може да помагат, но това става за сметка на отношенията между хората. Търсем да разберем мистерията на живота, но все по-системното режем връзката ни с Природата. Унищожава това, от което произлизаме, а заедно с това и себе си.
Без да се огледаме в другите хора, не е възможно да реализираме своята уникалност. Контактите ни заставят да се променяме и да утвърждаваме разликите между всеки от нас. Те ни обогатяват, а когато не ги приемаме, ни товарят и понякога водят до невероятни ужасии.
Във фотографиите на обществени места виждаме хората заедно, но най-често всеки е със себе си.
Ето как софиянци, доволни и заедно, изпълнени с надежда за промени, посрещнат цар Симеон на Цариградско шосе.
декември 8, 2015 час 7:49
Никога не мога да разбера напълно ‘маршрутите’ на собствените си асоциации, но това есе за секунда ме върна в този стих на Виолета Христова:
ГЛАВА XII: СТИХ 7
Блажен е, който не очаква,
защото всичко ще се сбъдне…
Върви по пътя си нататък –
от изгрева и чак до тъмно…
Мълчи и никъде не стига,
защото всъщност си е там.
Не бърза да догони другите,
и винаги се случва сам.
Изпраща погледа си в тебе,
но погледът не става мост.
Ръцете му не търсят близост,
очите му не са въпрос.
И той не е разочарован,
не е дори разколебан…. и т.н.
Заради погледа като обект на размисъл ще да е.
Хубав вторник!