/Маракеш /

Джипът минава по малки писти в живописни долини между Средния и Висок Атлас*. Пътят за Анерги се вие в трудно достъпен район в Мароко, доскоро без електричество и телефон, със скътани селца в долината на Бялата река. Това е земния рай на берберите от клана Аит Сукхман.

По пътя срещаме овчари. Тук там има къщи със стари глинени покриви, на които грозно стърчат сателитни антени. Не е за снимане, но знам – в планината ме очакват скътани съкровища.

След влагите и напрежението в Париж, синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и оцветени от закъснялата есен долини, навлизам в различна реалност близка до сън.

Пресичаме пътя на някой изостанал овчар със стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица. Това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете „Аид“ продължава цяла седмица. Местните се хранят до пресита с овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с мека охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки през превали водят до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син със сърдечност, присъща на ориента, където гостът е свещен. Така беше в България преди години. Нося го и аз в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но има топла питка с купичка зехтин и медец на дъното.

Следва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях крехко агънце. Не е необходимо да се пояснява, всичко е био. Ядем с ръце и с къс хляб загребваме зеленчуци в богатия на подправки сос. Навсякъде, във всяка къща срещам същото гостоприемство и неподправена сърдечност.

Полуизлегнат до догарящите въглени в печката облизвам пръстите на ръцети си, както правят всички. В края на вечерята домакинята ми полива да ги измия в специално легенче. Дотук всичко е чудесно, но вечерята веднъж завършена, домакинът тържествено пуска телевизорана на етажерката, покрит досега с кърпа в дъното на стаята. Погледите на всички се обръщат към сладникаво мароканско шоу – за мен отрова, за тях – развлечение. Това е в пълен контраст след подобна вечеря и следобедния домашен хамам с под, отоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината. Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Малко преди да се разпука зората се събиждам. Дали са ми на разположение магаре, което ще ме отведе до местния сук на десетина километра. От околните планини прииждат бербери, за да продават добитъка си.

Откъснати от света, в местните мюсюлмани няма нищо екстремно. Подобно усещане съм имал високо в планините в Пакистан и Йемен, където хората сред Природата все още мислят и живеят традиционно.

В местното кафене съм единствения чужденец. Каня всички на чай и снимам без проблем.

Прекарвам деня с тези хора, сред които съм приет и мога да бъда естествен, както тях. „Не търся истина, търся автентичност“, са думи на Алехандро Ходоровски. Мисля по същия начин. Това търся, когато снимам фотографирам.

В корана гостът чужденец е свещен. Празникът в долината и приятелството с обичания от всички Халифа, помага да се приближа още повече до тези хора.

В тясното дефиле, водещо към други махали, няма пътека. Газя до коленете в студената „Бяла река“, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, а за „булгар“? Говорим за Истанбул, те са усмихнати и ме канят да остана по-дълго.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам накладения при реката долу огън. Близо до голям казан с вряла вода жените тъпчат прането с танцова стъпка. Благодаря на Аллах, мястото е удобно за снимане към реката и към джамията. Питам се само защо Аллах е направил жените в мюсюлманския свят непрекъснато да работят, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръка и повдига до лицето и сърцето си, замества Мека. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото, когато жените ще танцуват с традиционните си бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един) отговарям.

Имам чувството, че добрините и злините в света, дори изразени по различен начин, са разпределени равномерно навсякъде. Питам се само в тази долина къде се крият лошите духове? Дали празничното настроение гони лошотията?  Дали пълните стомаси на по-примитивните хора успиват незадоволеността и омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (в разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да се насочим към най-близкия град. С Халифа и магарето с багажа пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападат – „не обичат чуждите елементи“, обяснява спокойно водача ми – „тук е така открай време“. Ниско в долината в края на деня стигаме до селото, където ще преспим. Местен с невздрачен поглед и остър тон ми казва да прибера фотоапаратите си в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда “по-далеч от женски погледи”. Мъжете ме гледат накриво. Следващият ден е петък, не се работи, осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотора на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът се съгласява, по тъмно щяло да струва тройно. Събираме си багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество на това място и с облекчение се упътваме към други преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик, но все пак, най-добре е човек да има някой лев в джоба. Както се казва: „и Господ помага, но в кошара не вкарва”.

* Атлас, с най-висок връх Тубкал 4000м., е планинска верига от 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.