На 450км от Маракеш пистата се вие към джебела (масива) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Пътувам с надежда да срещна все още автентични овчари бербери, полуномади, които наесен, преди да падне сняг, свалят стадата си в ниските части на планината, за да инсталират палатки, изтъкани от черна вълна в закътаните долини на джебела.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традициите от племената Аит Ата. Аит означава “сина на” или “семейството на” и подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посреща със стегната физиономия се представям за мюсюлман. Тя знае думата Станбул. България и Станбул за нея е едно и също. Атмосферата олеква, в случая не съм арабин, още по-малко французин или изобщо европеец, съответно “невярващ”. Берберите са мюсюлмани с хилядолетна история и имат по-широк поглед от арабите, но изолирани в планината, са резервирани към външния свят. Това е запазило и автентичността на културата им. Преди няколко века с арабското нашествие, гонени в долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приемат ме гостоприемно и оставам да приспя при тях с надежда да разбера повече за берберите. На сутринта с водач и магаре за багажа отидем при Заид, който е високо в планината с голямо стадо кози.

По пътя минаваме покрай стара сграда, която се оказва училище. Отвътре чинове, черна дъска и група ученици. Симпатичен млад учител ме кани на добър френски да вляза в класа, освобождава децата и съвсем спонтанно ми дава урок по история: името на берберите е Амазир – „свободни хора“, населили още в ранната египетска епоха северна Африка. Постепенно те стават опасни дори за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), а по-късно “бербер” или на гръцки – „чужденци“. Те имат собствена азбука, дошла от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. В училището над черната дъска  с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. Става ясно, че от тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко. Местните са щастливи, но и повечето мароканци се радват на невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа цар.

Благодаря за гостоприемство на всеотдайния учител в този скрит от света кът и продължавам нагоре в минералния свят на планината. В края на есента високо горе все още е останала свежа трева за козите.

Спя в малък заслон притежание на Заид (с камата на фотографията). На другата сутрин ще продължим нагоре с малко стадо, водено от жена му и малката им дъщеря.

Майката на Заид ни приготвя вечеря, каквато с удоволствие бих споделял цял живот. Първите слънчеви лъчи на деня ме подканват към черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам развълнуван от привилегията да се докосна до неща без нагласа и умисъл.

Чаровната овчарка Зара, заедно с майка си, ме водят по урвите към последните предзимни тревици за козите. В тишината наоколо се чува хрупкането на зъбки с малки устнички, които могат да ви изненадат с някоя целувчица по ръцете. Зара се катери по скалите от едната страна на стадото, майка й е с плетиво в ръце от другата. Двете овчарки периодично си подвикват и припяват.

Колкото по-високо – по-красиво, а ехото между скалите повтаря гласовете на двете овчарки.

                                                               /овчарката Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите ще остане скътано в сърцето ми. Аллах е наистина велик!